Рулетката все още се върти,
прелитат покрай топчето числата:
червени, черни, сини от мечти...
и нулата зелена на земята.
Когато спре, застиват в миг и те,
но тръгват пак до пояса зарити
в звездите от безкрайното небе
полепнали по земните магнити.
В ръката ми безславно се топят
жетоните на свършващата вечер.
Звездите си остават всеки път,
но някак си блестят все по-далече...
неделя, 28 ноември 2010 г.
неделя, 13 юни 2010 г.
Прощалното писмо на Маркес
Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават. Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед! Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им... Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. рекламаБих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш. Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя. Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.
понеделник, 31 май 2010 г.
Морфология на страха
Всички обичаме детските приказките. И малките, и големите. Децата изживяват чрез тях несъзнаваното. Те са психологическа и интелектуална храна за тяхната възраст. Формират ценности, мироглед и помагат на детето да намери смисъла на живота си. Всичко това е прекрасно. Но какво ще кажете за познатия сюжет: родителите изостават децата си в гората поради бедност; те попадат на вещица или човекоядец, но с хитрост се спасяват; накрая се прибират вкъщи с една торба пари, задигната от някъде и всички са много щастливи?
Какво им внушаваме? Страх. Страх, че ще ги изоставим, ако нямаме достатъчно пари. Естественият стремеж на децата към емоционална сигурност намира своето материално превъплащение. И това е богатството. Ако искаш да те обичат и да не те изоставят, трябва да си достатъчно хитър, за да се сдобиеш с богатство. Така ценността се измества отвътре навън. Тя не е в това, което е човекът, а в неговото притежание.
И не само това. Общото внушение не е за безусловна любов, която по право се полага на всяко едно дете, а за условна такава. Светът не е сигурно и прекрасно място, където можеш да разгърнеш своите способности, а е пълен с опасности. В него могат да те изоставят, да бъдеш изяден, да бъдеш лишен от любовта на родителите си. Така детето, което и без това изпитва естествен страх от много неща вече има обяснение за тази емоция. В неговото подсъзнание е закодирана опасността и решението. Опасността е страхът от изоставяне. А решението е сдобиването с богатство.
Всичко това прекрасно обслужва консуматорското общество в което живеем. Подготвя децата ни за бъдещата конкуренция с която ще се сблъскат. Учи ги да си купуват любовта. И ако това искаме за тях, всичко е наред. Но ако вие сте от тези родители, които смятат, че не е важно какво притежаваш, а какъв човек си, внимавайте какво четете на децата си.
Какво им внушаваме? Страх. Страх, че ще ги изоставим, ако нямаме достатъчно пари. Естественият стремеж на децата към емоционална сигурност намира своето материално превъплащение. И това е богатството. Ако искаш да те обичат и да не те изоставят, трябва да си достатъчно хитър, за да се сдобиеш с богатство. Така ценността се измества отвътре навън. Тя не е в това, което е човекът, а в неговото притежание.
И не само това. Общото внушение не е за безусловна любов, която по право се полага на всяко едно дете, а за условна такава. Светът не е сигурно и прекрасно място, където можеш да разгърнеш своите способности, а е пълен с опасности. В него могат да те изоставят, да бъдеш изяден, да бъдеш лишен от любовта на родителите си. Така детето, което и без това изпитва естествен страх от много неща вече има обяснение за тази емоция. В неговото подсъзнание е закодирана опасността и решението. Опасността е страхът от изоставяне. А решението е сдобиването с богатство.
Всичко това прекрасно обслужва консуматорското общество в което живеем. Подготвя децата ни за бъдещата конкуренция с която ще се сблъскат. Учи ги да си купуват любовта. И ако това искаме за тях, всичко е наред. Но ако вие сте от тези родители, които смятат, че не е важно какво притежаваш, а какъв човек си, внимавайте какво четете на децата си.
понеделник, 24 май 2010 г.
Кой обича дръгливото куче
От дете обичам да наблюдавам непознати хора. Да си представям живота им, мислите им, какво казват в момента, как се чувстват. Правя го незабелязано, разсеяно, все едно не присъствам.
Тази сутрин една възрастна жена, с голямо старание, буташе задника на едно проскубано, мръсно и болно куче, в старанието си да го накара да стане и да я последва. Загледах я в очакване да видя клошарка, точно толково раздърпана, колкото нещастното псе. Нали хората казват, че кучето прилича на стопанина си. Жената беше спретната и чиста, с интелигентно лице. Веднага съзрях конфликт. Тази жена е отчаяна и самотна. Навярно изоставена от децата и близките си хора. Единственият й спътник в живота е това куче.
Не, айде пак отначало. Някой беше казал, че който обича животните, не обича хората. Тя не може да обича друго човешко същество. Разминала се е с любовта, няма деца. Дори не говори с родния си брат, заради наследството оставено от покойните й родители преди петдесет години.
Клишета. Предразсъдъци. Рамки. Ролеви модели. Това е образованието, което ни насажда нашето общество. Затова и мислите ни са такива. Човек не може да обича просто така. Било то човек, животно или растение. Обичаме другия заради кариерата му, красотата му, умът му, добротата му. Но никога заради провала му, грозотата му, глупостта му, лошотията му. Истината е, че постоянно търсим извинение, за да не обичаме. Защото любовта е любов само ако се практикува.
Жената се оглежда притеснено, но изчаква кучето да я настигне. Явно не съм първата, която е озадачена от нейната привързаност към дръгливото куче. И със сигурност няма да съм последната. Поне докато човек не започне да приема любовта без предразсъдъци.
Тази сутрин една възрастна жена, с голямо старание, буташе задника на едно проскубано, мръсно и болно куче, в старанието си да го накара да стане и да я последва. Загледах я в очакване да видя клошарка, точно толково раздърпана, колкото нещастното псе. Нали хората казват, че кучето прилича на стопанина си. Жената беше спретната и чиста, с интелигентно лице. Веднага съзрях конфликт. Тази жена е отчаяна и самотна. Навярно изоставена от децата и близките си хора. Единственият й спътник в живота е това куче.
Не, айде пак отначало. Някой беше казал, че който обича животните, не обича хората. Тя не може да обича друго човешко същество. Разминала се е с любовта, няма деца. Дори не говори с родния си брат, заради наследството оставено от покойните й родители преди петдесет години.
Клишета. Предразсъдъци. Рамки. Ролеви модели. Това е образованието, което ни насажда нашето общество. Затова и мислите ни са такива. Човек не може да обича просто така. Било то човек, животно или растение. Обичаме другия заради кариерата му, красотата му, умът му, добротата му. Но никога заради провала му, грозотата му, глупостта му, лошотията му. Истината е, че постоянно търсим извинение, за да не обичаме. Защото любовта е любов само ако се практикува.
Жената се оглежда притеснено, но изчаква кучето да я настигне. Явно не съм първата, която е озадачена от нейната привързаност към дръгливото куче. И със сигурност няма да съм последната. Поне докато човек не започне да приема любовта без предразсъдъци.
събота, 22 май 2010 г.
Характер
Небрежна ходя, някак, по света.
И вятърът праволинеен ми изглежда тесен.
В живота лекомислен, но нелесен,
изглежда, съм дошла със не една душа.
Но някак, все не ми остава време,
да сложа ред, макар за малко, в тях,
да знам поне,
преди да тръгна, дявол да го вземе,
коя съм взела от вкъщи, сутринта.
Небрежна ходя, някак, по света,
- перо от птица, хранещо се с вятър.
Светът около мен се е провлякъл
- свит свят на охлюв, бръснат всеки ден.
За него, знам, не съм добре скроена.
Не вярвам, ни на агънца в христови ясли,
ни на светци помазани със козметичен крем.
Фасонът им на мними тревопасни,
плоди съмнения: Под розовия тен
с каква ли перушина са обрасли?
И вятърът праволинеен ми изглежда тесен.
В живота лекомислен, но нелесен,
изглежда, съм дошла със не една душа.
Но някак, все не ми остава време,
да сложа ред, макар за малко, в тях,
да знам поне,
преди да тръгна, дявол да го вземе,
коя съм взела от вкъщи, сутринта.
Небрежна ходя, някак, по света,
- перо от птица, хранещо се с вятър.
Светът около мен се е провлякъл
- свит свят на охлюв, бръснат всеки ден.
За него, знам, не съм добре скроена.
Не вярвам, ни на агънца в христови ясли,
ни на светци помазани със козметичен крем.
Фасонът им на мними тревопасни,
плоди съмнения: Под розовия тен
с каква ли перушина са обрасли?
Абонамент за:
Публикации (Atom)