От дете обичам да наблюдавам непознати хора. Да си представям живота им, мислите им, какво казват в момента, как се чувстват. Правя го незабелязано, разсеяно, все едно не присъствам.
Тази сутрин една възрастна жена, с голямо старание, буташе задника на едно проскубано, мръсно и болно куче, в старанието си да го накара да стане и да я последва. Загледах я в очакване да видя клошарка, точно толково раздърпана, колкото нещастното псе. Нали хората казват, че кучето прилича на стопанина си. Жената беше спретната и чиста, с интелигентно лице. Веднага съзрях конфликт. Тази жена е отчаяна и самотна. Навярно изоставена от децата и близките си хора. Единственият й спътник в живота е това куче.
Не, айде пак отначало. Някой беше казал, че който обича животните, не обича хората. Тя не може да обича друго човешко същество. Разминала се е с любовта, няма деца. Дори не говори с родния си брат, заради наследството оставено от покойните й родители преди петдесет години.
Клишета. Предразсъдъци. Рамки. Ролеви модели. Това е образованието, което ни насажда нашето общество. Затова и мислите ни са такива. Човек не може да обича просто така. Било то човек, животно или растение. Обичаме другия заради кариерата му, красотата му, умът му, добротата му. Но никога заради провала му, грозотата му, глупостта му, лошотията му. Истината е, че постоянно търсим извинение, за да не обичаме. Защото любовта е любов само ако се практикува.
Жената се оглежда притеснено, но изчаква кучето да я настигне. Явно не съм първата, която е озадачена от нейната привързаност към дръгливото куче. И със сигурност няма да съм последната. Поне докато човек не започне да приема любовта без предразсъдъци.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар